Вече се беше спуснала нощта. Бранко спокойно си лежеше на прага на къщичката. Ставаше студено и затова гледаше да не мърда много.
Изведнъж стана светло наоколо и Бранко усети това през затворените си очички. Беше рано да е дошъл денят, така че бавно отвори лявото си око.
За своя изненада видя пред себе си едно малко, зелено джудже. В клетката! При него! И около това джудже беше светло. Помисли си, че сънува. Затвори лявото си око и след секунда отвори и двете – не, не беше сън. Джуджето си беше пак там – усмихнато, потънало в светлина и енергично махаше с ръка за ‘здрасти’.
Бранко скокна бързо.
– Кой си ти? Как влезе в клетката ми? Каква е тая светлина дето си ми я домъкнал? – припряно заговори Бранко.
– Здрастиии, Бранкоооо – весело отговори джуджето с детски глас – Аз съм помощник на Дядо Коледа и те навестявам, защото тази година ти си избран за най-доброто куче!
– За какво съм избран? – недоумяваше Бранко.
– Измежду всички кучета на цялата Земя, Дядо Коледа посочи теб като най-добър – отвърна джуджето и започна да пее коледни песни.
Бранко започна да си мисли, че това дето е пред очите му няма как да е истина. Мислеше си, че може би е по-стар отколкото предполагаше и вече съвсем полудява.
– Твоята награда, златни мой Бранко, е едно незабравимо пътешествие! – весело продължи джуджето. – Сигурно си чувал, че следващите три нощи са вълшебни, тъй като отбелязваме Коледа. Докато траят тия вълшебни нощи, заедно с теб ще отидем, където пожелаеш ти!
– Абе, ей, джудже! Ти чуваш ли се какви ми ги приказваш? Как така ще ходим където и да е?! Виждал ли си моята клетка – хората едвам ги местят тия дърва, та да излезем за разходка, а ти си представяш, че ще си излизаме както ни скимне на тебе! – ядоса се Бранко на тия врели-некипели.
– Бранко, тия неща хич не ги мисли. Ние, джуджетата на Дядо Коледа, пътуваме по различен начин. Не тормози твоята хубава и добра главица с логистични проблеми. Ти само помисли къде искаш да отидеш – отвърнало джуджето.
Замисли се Бранко. От една страна много му се искаше да отиде някъде, където е топло. От друга страна – как така ще излиза и ще си прави каквото му е скимнало на това шантаво джудже. Ами другите приятели в приюта? Те няма ли да кажат? А няма ли да се разсърдят?
Джуджето реши да прекъсне дълбокия анализ на кафяво-златното куче.
– Какво иска да види душата ти, Бранче? – попита то с любопитство.
– Искам да видя топлина – изненадан, че даже не се замисли, отвърна Бранко.
Още не изрекъл тия думи и джуджето щракна с пръсти. В следващия момент Бранко – облечен и той в зелени дрехи, досущ като джуджето, вече стоеше до прозореца на една къща. Беше студено.
В къщата едно семейство седеше в хола, а срещу тях пукаше камина. Усмихнати бяха, смееха се. Светлините бяха приглушени и даже най-вече светлината идваше от камината.
– Ето топлината, която си поиска, Бранче – каза джуджето.
– Ама…. На нас ни е студено – измрънка Бранко.
– Скоро няма да ни бъде – отвърна джуджето.
Щракна с пръсти и хоп! Джудже и куче бяха в хола при семейството.
– Ъъъъ, ама виждат ли ни? – бързо, но шепнешком попита Бранко
– Не, само ние ги виждаме.
Стояха двамата и гледаха семейството – млади мъж и жена и тяхното подрастващо бебе. Прегръщаха се, смееха се, подскачаха и танцуваха понякога. Беше топло, ама не заради камината. Топло беше от душите на тия прекрасни хора.
Очите на Бранко – кафеви, малки копченца, грееха от умиление. Неусетно беше се усмихнал толкова широко, че малко глуповато изглеждаше от страни.
В тоя момент в хола влезе едно паленце – с бебешки лай оповести своето влизане. Хората като под команда скочиха и тръгнаха към малкото куче-бебе и го прегърнаха.
Бранко не усети, но в тоя миг, усмивката му се скри. Мислеше си, че е дошъл в тая топлина, за да срещне своето семейство.
– Бранче, я по-ведро! Ти нали поиска топлина – ето я топлината. Друго не си мисли – секна го джуджето, сякаш прочело мислите на приютското куче.
– Стояха още време, джудже и куче, и гледаха как младото семейство си играе с кучето-бебе, и как учи тяхното бебе нежно да гали малкото пале.
– Кога ще си ходим? – попита Бранко.
Чу се щракане на пръсти и в следващия момент Бранко си беше в клетката, а навън вече се зазоряваше. Въздъхна дълбоко и леко полегна да чака времето за храна.
…
Същата нощ, точно като се унасяше, се случи същото както предната нощ. Дойде джуджето и попита Бранко какво иска да види.
Сърцето на старото куче, скрито под златна козинка – досущ като златна мантия, тупаше лудо. През деня си беше мислил много какво иска да види в оставащите две вечери.
– Искам да видя семейство! – весело каза Бранко.
Джуджето щракна с пръсти. Пренесоха се в един дом – дом без особена топлина. Седяха мъж и жена, мълчаливо минаваше времето им. Не седяха един до друг.
– Какво гледаме сега, джуджчо? – озадачен попита Бранко.
– Семейство.
Бранко не разбираше как това е семейство. Вярно, явно че живееха под един и същ покрив, ама нямаше я тая топлина както предната вечер. Не оттекваше смях, нямаше настроение.
Стояха така дълго, взирайки се в мъжа и жената, дето не си говореха.
– Ама тези човечи… те дали могат да говорят? – поинтересува се Бранко.
– Могат, ама не искат. Хората като пораснат и често забравят как да си създават топлината сами. По-важно им е да са прави и тънат в студа на тяхната правота. Много хора живеят така. Изстиват душите им и после и пет камини не могат да стоплят онова, дето е изстинало отвътре.
Бранко не гледаше с усмивка. Нямаше плам в очите му. Изучаваше редките движения на мъжа и жената.
– А защо да не искат да си приказват? – все още недоумяваше Бранко.
– Е, нали ти казах – предпочитат да са прави. Мъжът си мълчи, защото смята, че е прав и същото прави и жената. В тоя дом отдавна властва правотата, вместо топлината – отвърна джуджето.
Стояха още време, в което нищо не се случи. Но Бранко все така не се сещаше да поиска да се прибира.
Щрак! – джуджето щракна с пръсти и Бранко се озова обратно в клетката да чака да отмине още ден.
…
Настъпи нощта, ала този път Бранко не искаше да заспива. Чакаше джуджето на Дядо Коледа. Минаваше време, а това пусто джудже никакво го нямаше.
‘Сигурен съм, че каза три нощи’, ровеше в спомените си Бранко, в опит да си обясни защо джуджето не идва.
Някога по-късно, кучето с изморени очи, беше заспало.
На сутринта се събуди сърдит. Джуджето го беше излъгало и не беше дошло третата вечер. Бранко цял ден ту мълчеше, ту лаеше в яда си, че някакво си миниатюрно джудже така го е врътнало.
Малко преди да се свечери пред приюта спря кола. Клетката на Бранко е най-близо до вратата и той първи разбра. След малко зяпна с отворена уста – в приюта влязоха не кой да е, ами мъжът и жената от предната нощ!
Бранко се сконфузи, защото реши, че те са го видели и сега идват да го обадят. Кой знае какво наказание го чакаше…
Прав беше! След малко точно към неговата клетка тръгнаха гледачите и Бранко бързо се оказа с повод и извън клетката.
‘Може би наказанието ми е втора разходка днес?!’, мислеше си Бранко, вървейки към колата.
Качи се и замина със семейството без топлина.
Пристигна във вече познатият нему дом. Пак беше тихо, също както предната вечер. Бранко полегна и не смееше да мърда много. ‘Егати наказанието са ми измислили тея… И това джудже – сигурно то ме е предало!’, разсъждаваше Бранко.
Щом се свечери и всички лампи угаснаха, пред Бранковите очи светна. Беше джуджето!
– Къде се губиш, бе, джуджчо? Какво направи ти? – ядоса се Бранко.
– Бранче, спокойно. Обсъдихме с Дядо Коледа и решихме, че щом най-много искаш да видиш топлина и семейство… ами, такова… направо ще ти ги подарим! – весело отвърна джуджето.
– Ти чуваш ли се какво говориш? Ако това искахте да ми подарите за Коледа, в първото семейство щяхте да ме пратите – тросна се Бранко.
– Бранче, чуй сега. Във всяко семейство има топлина, ала понякога се губи тя. Никога не изчезва напълно, просто понякога играе на Криеница и по-трудно се показва. Дядо Коледа сметна, че в това семейство много добре се е скрила топлината, но видя у тебе една явна топлинка и реши да ви събере с тия хора – започна да обяснява джуджето.
– У мене да има топлина?! – изненада се Бранко.
– Да, Бранче. Под тая златна твоя мантия дето носиш, има една много силна топлина, която бие. Използвай нея, за да откриеш онази скритата топлинка – каза финално джуджето и изчезна.
….
Минаха няколко дни, но Бранко не знаеше как да използва тази своя мистериозна топлина, за да открие другата. Често пъти се съмняваше, че има топлина, защото все му беше студено.
Една сутрин чу мъжа и жена пак да се карат – редките случаи, в които изобщо си говореха.
– Ти го изведи, аз го изведох снощи – каза мъжът.
– Е, и ти нещо да направиш за дома – изсъска жената.
– Да ти кажа, може би трябва да го върнем тоя дядка. И без него си се карахме така успешно – каза мъжът, отправяйки се да вземе повод за Бранко.
Като чу думите му, Бранко скокна тутакси и отиде при семейството. Седна и ги погледна. Вдигна лапа. Завъртя се като коте около краката на мъжа.
– Ха-ха, какво ти става, Бранче – нежно го погледна мъжът.
Бранко се усмихна. Скокна за прегръдка. В скока си обаче леко подбутна мъжа и той залитна. Отстрани жената гледаше с усмивка и каза на съпруга си:
– Да ти кажа, никого няма да връщаме никъде. Той вече си е у дома.
Малко по малко усмивките започнаха да зачестяват. Дори и смях се чуваше…
…
Следващата Коледа, точно преди да заспи Бранко чу странно щракане. Отвори очи и какво да види – джуджето беше при него, а с него бяха верните му съседчета от приюта, Зоро и Джеси.
Нали искахте да видите топлина… – отговаряше им джуджето…
…
В ролите:
Бранко
Boginya Ventsislavova
Stefan Petranov Photography
